Нищожност и незаконосъобразност на решенията на ОСЕС

Има една особена незаконосъобразност на решенията на ОСЕС съгласно ЗУЕС различна от нищожността им, както и различен ред за обследването им. Често допусканата грешка е, че не се прави разлика между пороците, които водят до двата типа недействителност на решенията на ОСЕС, както и производствата в които могат да бъдат установени. Също така контролът върху законосъобразността е обусловен с преклузивен срок, докато прогласяването на нищожността може да се иска неограничено във времето. Това са съществени разлики, които все още се пренебрегват. Адмирации към съдийския състав!

Искам само да поясня, че един от пороците за нищожност на решение на ОСЕС е когато в протокола е вписано решение, което изобщо не е взето, не е гласувано, не е предвидено в дневния ред. Съвсем различно от това да има пороци в кворума за вземане на такова решение, както и в легитимността на лицата, взели това решение, което касае незаконосъобразността на решението съгласно чл. 40 ЗУЕС. 

Р Е Ш Е Н И Е № 721

гр. Пловдив, 25.05.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, VІ гр. състав, в открито съдебно заседание на  10.05.2018г., в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПИСОВА

            ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

                                    ПОЛИНА БЕШКОВА

при участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от съдията Бешкова гр. д. № 788 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:

        Производство по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

         Постъпила е въззивна жалба вх. № 11875/23.02.2018г от А.С.П., ЕГН: **********, с адрес: *** против решение № 337 от 31.01.2018г на РС – Пловдив, Х гр. с. по гр. д. № 4771/2017г, с което е признато за установено на осн. чл.422 ГПК, вр. чл.6, ал.1 т.10 ЗУЕС, съществуването на вземането на Етажна собственост, находяща се в гр. ************, представлявана от управителя В.К.С. против А.С.П., ЕГН: **********, с адрес: *** за сумата: 371 лв./триста седемдесет и един лева/, представляваща задължение за покриване на разходи за поддържане и управление на общите части в етажната собственост за периода 01.01.2014г. -31.12.2015г., дължими за самостоятелен обект – апартамент №12, находящ се в гр. ************, определени по размер с решение на общото събрание по протокол №21 от 26.05.2016г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2016г. до окончателното заплащане, за което вземане е издадена заповед № 193/14.02.2017 г. по ч.гр.дело № 1812/2017г. на Пловдивски районен съд.

         Жалбоподателят излага съображения за неправилност на решението, което се иска да бъде отменено, а претенцията – отхвърлена. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна – Етажна собственост, находяща се в гр. *****************, оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:

   Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То е и правилно в рамките на оплакванията в жалбата, като същевременно въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК. Поради това и на основание чл. 272 ГПК настоящата инстанция препраща към мотивите му, които споделя изцяло.

В допълнение към изложеното от районния съд и съобразно доводите в жалбата:

        По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

В случая не се оспорват фактическите и правни изводи на съда, че ответницата е собственик на индивидуален обект в сграда в режим на етажна собственост и поради това тя има задълженията по чл.6, т.9 и 10 ЗУЕС – да заплаща  разходите за ремонт, реконструкция, преустройство, основен ремонт и основно обновяване на общите части на сградата, подмяна на общи инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд „Ремонт и обновяване“, както и разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата.

Няма спор също, че на 26.05.2016г. е проведено общо събрание на етажната собственост, като по точка първа от съставения протокол е взето решение, че ответницата дължи суми за поддържане на общите части за 2014г. и 2015г., възлизащи общо на 371 лева, както и е взето решение тя да бъде събрана по съдебен път. Безспорно е и това, че размерът на месечната вноска за текущи разходи за поддръжката на общите част е определен на 5 лева на човек, считано от 01.01.2012г, с решение по протокол на общото събрание от 10.11.2011г, както и че разходите са дължими до 15 число на месеца, съгласно друго решение на общото събрание, взето с протокол №15 от 27.01.2014г.

Не се спори по делото, че ответницата не е оспорила решението на ОС от 26.05.2016г в срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС и по реда на чл.16, ал.7 от ЗУЕС, но възразява, че то е нищожно поради тежки пороци, свързани с формата на протокола и формирането и изразяването на воля до степен равнозначна на липса на воля, като по – конкретно наведените пороци освен с кворума са свързани и с представителната власт на пълномощниците – нарушение на регламента за представителство по чл. 14, както и с начина на гласуване – не били използвани точните формулировки на чл. 16, ал. 5 ЗУЕС /“за“, „против“ и „въздържал се“/, поради което не можело да се направи извод за валидно формирана и изразена воля, което било равнозначно на липса на решение, респ. на нищожност на това решение. 

С оглед на така изложените доводи напълно се споделя изводът на първоинстанционния съд, че възраженията, с които ответницата се домогва да оспори законосъобразността на акта на общото събрание, са преклудирани, тъй като тя не е спазила специалния ред за това по чл. 40, ал.2 ЗУЕС, като същевременно тези възражения са от такъв характер, че не могат да доведат до извод за нищожност на решението по смисъла на цитираното от нея определение №89/22.05.2017г. по ч.гр.д. №1464/2017г. на ВКС, което визира решения, страдащи от пороци, свързани с надхвърляне на компетентността на общото събрание или такива, които водят до извод за доказана липса на решение, независимо от възпроизвеждането му в протокол.

В допълнение към изложеното от съда следва да се посочи, че в случая са неприложими правилата за нищожността на сделките, тъй като специалните закони – ЗС и ЗУЕС, които се отнасят до материята на етажната собственост, не уреждат изрични правила за нищожност на решенията на ЕС,  като  след  изтичане  на срока  за  предявяване  на иск  за отмяната  им  съдът в рамките на друго производство не  може да се произнася инцидентно относно валидността или правилността им, още повече, че възраженията на ответника за противоречие  на  решението с императивни норми  на  ЗУЕС, свързани с кворума, представителната власт и начина на гласуване, представляват именно оспорване на законосъобразността на решението,  по което съдът няма правомощия да се произнася инцидентно /в този смисъл Решение  № 39  от  19.02.2013г.  на  ВКС  по  гр.д.№ 657/2012г.,  I г.о./. В този ред на мисли дори  да  се  приеме  тезата  на  жалбоподателя,  че  е допустимо  да  се правят  възражения  за  нищожност  на  решенията  на  общото  събрание  на  етажната собственост  и след  изтичане  на преклузивния  срок  по  чл. 40, ал. 2  от  ЗУЕС  за  предявяване  на иск за отмяната  им,  то  това  не  би  променило  крайния  изход на спора, тъй като сочените от  жалбоподателя  пороци  на  оспореното решение са такива за неговата незаконосъобразност,  които  евентуално биха  обусловили отмяната му като такова  при предявяване  на  иск  по  чл. 40, ал. 1  от  ЗУЕС  в  преклузивния  срок  за  това. Те обаче не  водят  до  нищожност  на  решението,  доколкото  то е прието  в  рамките  на  компетентността  на  Общото  събрание,  предоставена  му  от  ЗУЕС.  Наред с това по делото не се твърди и установява съдържанието на протокола, което е определен размерът на месечните вноски,  да  е  било оспорено  по  реда  на  чл. 16, ал. 9  от  ЗУЕС,  поради което  следва  да  се приеме,  че той има обвързваща  етажните собственици,  третите  лица  и  съда  доказателствена  сила  за  взетите  решения /в  този  смисъл Решение  №8  от  24.02.2015г.  на  ВКС  по  гр.д.№4294/2014г.,  I г.о/.   

Следователно, претендираните суми са доказани по основание и размер. Не се доказа и тяхната недължимост поради прихващането им с насрещно вземане на ответницата към етажната собственост за поетите от нея разходи във връзка с дело, водено срещу един от съсобствениците. В тази връзка в жалбата не се оспорват фактическите и правни изводи на съда, поради което настоящият съд не може да приеме за установено друго, че според приложения на л. 28 протокол № 18 от 17.01.2015г. и калкулацията, изготвена от управителя на етажната собственост на лист 45, разходите във връзка с делото, водено срещу един от съсобствениците и поети от ответницата, са били прихванати от нейни задължения и това прихващане не влияе на дължимостта на процесните суми в претендирания им размер.

          Поради изложеното решението на районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.

          При този изход на делото и претенцията за това жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззвиваемата страна разноските по делото в размер на 300 лв – за платено адвокатско възнаграждение съобразно списък на разноските на л. 24 и доказателствата за действително направен разход в този размер /договор за правна защита и съдействие на л. 25/.

По тези съображения, ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД

 

Р   Е   Ш   И   :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 337 от 31.01.2018г на РС – Пловдив, Х гр. с. по гр. д. № 4771/2017г.

         ОСЪЖДА А.С.П., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на Етажна собственост, находяща се в *************, представлявана от управителя В.К.С., сумата от 300 лв – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно.

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: